Исихастите искат да достигнат до Твореца на самото време и вечността. Според тях човекът и светът около него се нуждаят от обновление, което да приравни земното с небесното. Но не небесното да се профанизира, а земното да придобие качеството на небесното. Те се стремят чрез безмълвието си да познаят земното битие в ситуация на небесното, защото земното и човешката телесност са една метафора на небесното.
Исихаското любомъдрие e целеустремено към надмогване на времевите случайности на греховната дегадрация. Обновеният дух се ражда изново и иска да опознае битието чрез Словото /Логоса/ и затова и най-важните потребности на човешкото земно битие следва да са свързани с небесното.
Истинното битие може да бъде забравено и отстранено от живота само при подмяна на ценностите с псевдоценности. Затова исихасткото разбиране за битието се свързва с Истината. Чрез исихията /безмълвието/ исихастът приема другия като себе си, като това се изработва още в степента на послушанието. Ученикът и учителят са едновременно един чрез друг и един с друг.
Исихастите разглеждат тъмнината като несътворена светлина и техният стремеж е да победят смъртта, преминавайки пред три етапа:
а/ безмълвие /исихия/;
б/ постигане на практически добродетели /праксис/;
в/ придобиване на способност за екстатично съзерцание /възхищение/.
Според исихастката философия Божествената природа е обща за Отец, Сина и Светия Дух, защото Светата Троица е самото Върховно Благо. Степента на приобщаване зависи от степента на съвършенство и чистота. Приобщаването на единичното към Едно /Върховното благо/ или Светата Троица води до постигане на истинното битие, а тези , които възкресяват от мъртвите стават „Синове на светлината“, т.е Синове Божии.
Исихастите остават своите послания и чрез своите пещерни обители, създавайки ги чрез собствените си ръце, като ги превръщат в храмове, надявайки се да преобразят падналия и превърнат в метафора на истинното битие свят.
Съзерцанието пък е необходима предпоставка за истинното творчество, както и за принизяването на самия себе си, за да се възвиси духа. Защото ако човек се възвеличи и абсолютизира себе си, в действителност той се принизява. Около килиите на двама исихасти от местността Марата – Куршунския водопад, край Ловеч, са правени допълнителни навеси в скалите, както и са издълбавани и разширявани пещерите с цел приютяване на посетители от местното население, за да общуват с отшелниците.
Особено важна роля в българския исихазъм са играли много манастири, между които манастирът „Св. Иван Рилски“ на Трапезица и търновската „Велика лавра“, като в тях се е осъществявала и книжовна дейност, обособила се по-късно в Търновска книжовна школа , изиграла изключително важна роля за обединяване на славянските народи и усъвършенстването на тяхната култура. Исихастките текстове и тези на Търновската книжовна школа е трябвало да водят до съответното разбиране за съвършенството на духовния живот и връзката му с възможността за усъвършенстване на перспективите на човека.
Още преди да стане патриарх на българския народ Евтимий вижда в исихазма надеждна основа за утвърждаването на нови нравствени и естетически ценности и възможност за достигане до Истината. Философската култура на Евтимий се свързва с утвърждаването на добродетелта, както и въплащаването на цяла система от идеи за нравствено усъвършенстване и с критиката на социалните илюзии.
Евтимиевата философско-книжовна школа представлява всъщност университет в истинския смисъл на думата, който по нищо не отстъпва на европейските. В този университет, започнал с около 50 човека, цялото учебно, просветно и научно дело се движи по сакралните норми на старобългарския език. Школата – университет на Патриарх Евтимий се отличава с изключително широк диапазон на научна, художествена и образователна изява.
Неговата идея е да издигне българската култура на нова висота и за тази цел устремява духовните си търсения в безкрайните предели, търсейки непосредствено общение с Бога, от които зависят трайните общочовешки ценности. Книжовното му дело е във висша степен богопознание, а той е не само богато надарен духовник – вътрешно спокоен, съзерцаващ и вечно търсещ, несломим дух, изградил своите духовни качества на предан исихаст, а и държавник, историк, философ, литератор, езиковед и др.
Ето и някои негови мисли:
Което не е в Съществуващото, то всякак е в небитието.
Благото е самата свещена Троица: Бог, Отец, Бог Син, Бог Свети Дух.
Бъди син на светлината на деня, за да получиш бъдещото си наследство.
Не граби земните неща, защото над тях е опъната мрежа и ще се заплетеш като птица.
Само обратното на Прекрасното има край
Душата познава себе си, а разумът става Любов, защото познаваемото по естество е прекрасно.
Душата пази в себе си небесното блаженство.
Ако душата се освободи/от плена/ и започне да се възвръща в себе си и наистина- да опознава себе си и каква е по природа, тя сякаш в огледално изображение поради своята красота гледа към първообраза /т.е Бога/, от Когото е част.Тъй като човешката ни природа е бедна на Прекрасното, тя винаги се намира в състояние на търсене.
Бъди с неустрашима душа във всяка печал, която те сполетява.
Обичай страданието, бедността, съкрушението, четенето с разбиране, мисълта за смъртта и Божествения страх накратко – майка на всички добродетели е смирението.
Раждането на злото не е нищо друго, освен отсъствие на съществуващото, а наистина Съществуващото е природата на доброто.
Сахаджа Йога 
Последни коментари