ЮДА: НАЙ-НЕОБХОДИМИЯТ ВИНОВНИК август 27, 2011

http://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/iuda.htm

ЮДА: НАЙ-НЕОБХОДИМИЯТ ВИНОВНИК

Христо Карастоянов

web

Атеист съм и затуй нямам и най-малкото право да съдя дали е добра или ужасна една религия, според чиито ритуали следовниците ядат от плътта на своя бог и пият кръвта му. И то не от фанатизъм, а от едно често пъти досадно задължение. Лесно е да ехидничиш отстрани, че тая работа много прилича на обичаите на канибалските племена или пък че според същата тая религия колкото си по-нетолерантен към вярващите в други богове, толкова си по-свят, а ако ти е професия да ги унищожаваш – толкоз по-добре. Лесно е и да отсъдиш, че в книгите на тая религия могат да се видят идеални набори от примери за подлост и за неотстъпчива тирания и че най-главната от тия книги е може би най-кървавото четиво за цялата история на човечеството.

И като си помисли човек, цялата тази най-мощна земна религия, християнството, се крепи все пак на една клевета. Юда бил предал Христа. Целунал Го бил и така Го бил посочил на хората на Кайафа.

Юда бил предател…

Върху неговото предателство е построено всичко; цялата последваща история на човечеството и Земята наистина се гради върху целувката на Юда: все пак тази целувка отприщва всичко, което се е случило.

Обаче КОГО предава този човек?

По-точно – КАКВО предава? На кого го предава? Всичко, което Иисус прави, е толкова публично, толкова открито, толкова, ще ме прощавате, показно (в което е и смисълът му най-сетне), че не разбирам кой е бил онзи олигофрен, който да не е познавал Христа, та му се е налагало да му го посочват по такъв театрален начин. Не е задължително да си чел евангелията; достатъчно е да си гледал холивудските продукции, за да знаеш, че цялата дейност на Иисус е била публична по дефиниция: върши мили чудеса (осигурява например допълнително вино на едни сватбари, дето не са си направили добре сметката, превръща също и едни камъни в хляб, нахранва народа с пет – или седем след малко – хляба и две-три рибета), после пак проповядва и се кара свирепо на ония, които не Му вярват, и всичко това става пред очите на всички, разбира се. И непрекъснато говори. Общо взето – все за себе си. И че ако не Го слушат – лошо! Много лошо. Пък те наместо да Го слушат, молят го за различни лечителски услуги и полезни чудеса. Слепци да излекува, прокажен да излекува, на един му изсъхнала ръката – и него излекува.

После влиза в Йерусалим, където отново прави всичко възможно да е пред очите на всички: проповядва, вдига шумни скандали, разваля далаверата на търговците и менячите в храма, пак цери, и ядосва фарисеите, като им разваля провокациите.

А никой не Го познава! Те чакат Юда да им Го посочи. Юда пък, подлецът, лично си предлага услугите и им представя офертата си: трийсет сребърника и им Го предава.

Идея нямам колко са интерпретациите на причините за тази целувка, но не се сещам някой да се е усъмнил в нея, а оттам – и в последствията от туй целуване. Понякога имам усещането, че човечеството е чело Евангелията презкуп за грош, но това, естествено, няма как да е вярно. Така че защо през всичките тези векове са пренебрегвани онези места, които категорично и директно оневиняват нещастника? И в четирите канонични текста на тези книги Христос казва на дошлите да го заберат: „Всеки ден седях с вас, поучавайки в храма, и Ме не хванахте!…“ – което си е абсолютно вярно.

Особено подробно е описана цялата тази история с Юдината целувка от Йоан. Там Той, като съобщава на учениците Си, че един от тях ще Го предаде, те взели да се споглеждат, недоумявайки за кого говори. Симон Петър кимва на онзи, който междувременно бил прилегнал на гърдите Му, да Го попита. И той действително Му вика: „Господи, кой е?“ И „Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот.“ (Йоан, 13:26)

Следват едно загадъчно събитие и две важни реплики. Събитието е, че: „И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него.“ Сиреч – в Юда. Наистина чудно! Как така подир залъка влиза сатаната? Защо? Не го разбирам добре това място. А през това време Иисус му казва: „Каквото ще вършиш, върши по-скоро.“ Юда го послушва, взима си залъка и излиза. И тогава Христос казва следното: „Сега се прослави Син Человеческий, и Бог се прослави в Него.“ А така! Всеки има право да тълкува написаното както то му звучи – те затова книгите са книги, а не недвусмислено кино! – но лично на мен тази сцена ми прилича на откровено подбудителство към престъпление. В случая – предателство.

Било ли е необходимо обаче това предателство?

Историята бавно отива към своя край, Иисус според Йоан им говори още дълго, като между другото казва и една от най-фаталните реплики: „Който Мене мрази, мрази и Отца Ми.“ (Йоан, 15:23) – след което идва и началото на края. Иисус отвежда учениците си в една градина отвъд дерето Кедрон, а това място „…знаеше и Иуда, който щеше да Го предаде, защото Иисус често се събираше там с учениците Си.“ И затова взема една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите и отива с фенерите му, със светилата му и, естествено, с оръжие. Иисус излиза и ги пита: Кого търсите? Викат му: Иисуса Назорея. Иисус им казва: Аз съм. (Тук Йоан още повече засилва напрежението: веднага след „Аз съм“ – в същия стих той добавя: „С тях стоеше Иуда, който Го предаваше.“

Христос „…пак ги попита: кого търсите?

Те рекоха: Иисуса Назорея. Иисус отговори: казах ви, че съм Аз; и тъй, ако Мене търсите, тях оставете да си идат…“ – и така нататък.

Така според Йоан не само че няма никаква Юдина целувка; според Йоан Юда въобще не са го оставили да посочва когото и да било и каквото и да било. Христос не го оставя да го направи, Христос! Лично! Малко по-късно той ще каже на Кайафа: „Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил…“ (Йоан, 18:20). Александър Демандт, един явно голям познавач на историята на християнството и във всеки случай много остроумен и увлекателен автор, миролюбиво и дипломатично допуща, че предателството се състои само в посочване на мястото за нощуване. Ето: „На традиционната теза за предателството би могло да се възрази, че Исус действа съвсем открито. За да се избегне обаче излишен шум, е разумно той да бъде арестуван през нощта, а това изисква да се знае къде нощува.“ (Александър Демандт, Невинни ръце; Понтий Пилат в историята. 10. Страданията на Исус). Съвсем не толкова дипломатично обаче той продължава: „Наградата на Юда в размер на трийсет сребърника (argyria), впрочем, е заемка от Стария завет. Пророкът Захария (11:12) взема трийсетте сребърника и ги захвърля, както прави и Юда според Матей (27:5).“

В литературата – която просто няма как да не бъде богоборческа по дефиниция: все пак писателят дръзва да се мери със самото боговдъхновено слово – та в литературата цари страхотно колебание по „Случая Юда“. Вечно съмняващият се Михаил Булгаков например приема предателството му за истина, макар че го разказва съвсем другояче, а наказанието застига предателя не от собствената му съвест, а от ръцете на подчинените на Афраний, който пък просто изпълнява заповедта на огорчения и отчаян от смъртта на Йешуа Ха-Ноцри прокуратор Пилат. При Никос Казандзакис нещата са уж точно наобратно, но са всъщност още по-прости: Иисус заръчва на Юда да го предаде. Когато ругае изкушилия се и вече престарял Иисус, червенобрадият Юда му вика: „Беше ме прегърнал, помниш ли, и ме молеше: „Предай ме, предай ме, да бъда разпнат, да възкръсна, да спасим света!“ („- „Аз съм агнецът Божий – блееше ти, – и отивам да ме заколят, да спася света… Юда, брате мой, не се бой, смъртта е вратата към безсмъртието; през тази врата трябва да мина, помогни ми!“ И толкова те обичах, толкова ти имах вяра, че казах „да“, отидох и те предадох… А ти… ти…“ А още преди това обяснява: „- Кого искаш ти да избере, Мария Магдалена? Онази вятърна мелница Петър ли? Или онзи глупчо Йоан ли? Или пък, да не би да си искала да избере твоя милост, една жена? Аз съм кремък от пустинята и издържам, затова ме избра мен!“) Между другото книгата на Казандзакис е озаглавена „Последното изкушение“, обаче Мартин Скорсезе му прасва едно „Последното изкушение на Христос“ – вероятно за да не би някой американец да не разбере за какво изкушение става въпрос – и по този начин смело съсипва идеята на писателя за изкушението изобщо. Въобще киното, хеле пък американското, отдавна вече е превърнало живота на Иисус в чалга. „Последното изкушение на Христос“ не прави изключение, както не е никакво изключение от правилото и прехваленият „Страстите Христови“. В „Последното изкушение на Христос“ лично мен ме изненада само едно: що ще там такъв извънреден актьор като Уилем Дефо и как са го подлъгали да участва в подобна литературно-музикална програма (с музика – Питър Гебриъл!), а „Страстите Христови“ е по принцип вярна на оригинала екранизация на един миш-маш от Евангелията, като обаче високият професионализъм на Мел Гибсън му е помогнал с две хрумки: актьорите рецитират думичките си на арамейски и на латински – това първо, и второ – Джон Кавийзъл го бият до смърт и кървищата във филма са повече от кървищата на Тарантино – и те ти ги завидните продажби и печалби. (Накрая обаче плисва очистителен дъжд – филмът все пак е американски, нали така…)

…Върху клеветата за предателството на Юда Искариот, върху устойчивата конструкция „Юдина целувка“, собствено се гради и християнството. Без предателството и целувката нямаше да я има кръстната смърт на Христа, по-точно нямаше да я има поуката на сравнението. Все пак едно е да го бяха арестували още докато буйства пред храма, а друго е, когато някой го е предал.

Тук вече е важно да има предател. Предателят пък да има лице.

И име.

Името му се превръща в ужасна заплаха и в най-главното основание за страх. Предателството се наказва с ужасна смърт, а ако е предателство срещу Църквата – задължително със смърт и вечен позор. А Църквата обича да плаши. И най-голямото предателство за нея е усъмняването. Пак Александър Демандт обобщава нещо важно. „За християнската традиция – казва той – Юда е празлодеят.“ Юда, разбира се, е и необходимият злодей, без когото историята на човечеството нямаше да е същата. През всичките тези векове и хилядолетия християнската църква си отмъщава за предателството на Юда Искариот. Руши с кръст, огън и меч стари цивилизации и непрекъснато плаши хората с Апокалипсис (издиктуван на Йоана пак от Иисус).

И, което е най-ужасното, за предателството няма прошка. Много неща могат да бъдат опростени, случва се дори страшни престъпления да бъдат възнаградени с вечна почит към извършителите им, но предателството – никога.

Защо да търсим примери надалече? Ето ни го поп Кръстьо… Поколения българи са убедени, че той е предал Дякона Левски, и аз мисля, че е обречена каузата на ония, които от няколко десетилетия насам се опитват да КАЖАТ обратното. Камари от убедителни документи да извадят и да публикуват те – нищо няма да може да надбори тежката емоция в душите ни. Казал ни е Иван Вазов, че „…той биде предаден“, посочил ни е от кого – и точка. И това сме ние, българите, недоверчивите, хората с поговорката за парахода, който просто няма как да плува в окото ни, или за оная другата, че признат грях е половин грях, но непризнатият грях въобще не е грях; хората, които твърде лесно сриват кумирите си и още по-безметежно въздигат други, дето още утре ще отрекат. Но за погнусата ни от долното дело на отчето няма колебание. Не се колебаем и за клишето „Хаджи Иванчо хаджи Пенчович“ – колкото и да ни убеждават някои историци, че подписът на този човек никога не е стоял под присъдата над Васил Левски. Клеймото „предателство“ не признава разумни доводи срещу себе си; то далеч превъзмогва самия разум. Атаката срещу Вапцаров не започна ли тъкмо с подмятания именно че е „предавал“? Както впрочем много преди това ходеха из народа слухове и приказки, че и него самия пък го е предала Елисавета Багряна. (И едното, и другото нямаха за цел установяването на някаква си историческа истина, естествено.) Отмъстителността на тези инсинуации се състоеше в точността на „обвинението“: не нещо друго, а предателство. (Когато тръгнаха навремето „обвиненията“ срещу Багряна, лично аз не можех да се начудя защо никой и не помисля просто да публикува протоколите от съответното съдебно заседание и да се види така ли е било или не.)

Също така не са случайни строгите поучения на човешките мъдреци, че няма големи и малки предателства. Предателството е едно и все е престъпление. Най-голямото. Доскоро в България законодателят беше разпоредил, че предателството на Родината директно се наказва с най-тежкото наказание, ясно кое. Маса народ си е отишъл по този зловещ параграф, който отгоре на всичко виси като заплаха над всички и всеки.

Затуй е бил необходим Юда.

Историята с неговото предателство окончателно и необратимо заличава най-естественото ни право: правото на избор.

След него изборът ти може да бъде само един: диктуваният от правилата.

Алтернативата е предателство.

С всички произтичащи от това последствия.

Как жената на Господ е изхвърлена от Библията август 25, 2011

http://www.monitor.bg/article?id=285214

Discovery News

26.03.2011

Господ е имал съпруга – Ашерах, за която в Книгата на царете се твърди, че е била почитана наравно с Яхве в храма му в Израел, разкрива оксфордски учен.През 1967 г. Рафаел Патаи е първият историк, който споменава, че древните израилтяни са почитали и Яхве, и Ашерах.Теорията сега получава нова известност благодарение на изследванията на Франческа Ставракопулу, която започва работа по тях в Оксфорд, а сега е старши лектор в департамента по теология и религия на университета в Ексетър.Информацията, представена в книгите, лекциите и научните публикации на Ставракопулу, е послужила като основа за документална тв поредица в три части, която в момента се излъчва в някои европейски страни; в нея тя разглежда в подробности връзката между Яхве и Ашерах.

Според  изследователкатаБОЖИЯТА СЪПРУГА Е ПОТЪНАЛА В ЗАБРАВА„

Може да го познавате като Яхве, Аллах или Господ. Но по този въпрос евреите, мюсюлманите и християните – хората от великите религии от времето на Авраам, са единодушни: има само един Бог,“ пише Ставракопулу в изявление, разпространено до британските медии. „Той е самостоятелна фигура, единствен, всеобхватен създател, не един бог от цялостен пантеон… или поне така сме свикнали да смятаме.“Изследователката допълва, че след години на проучвания в областта на историята и религията на Израел тя е достигнала до „цветистия и изглежда за някои хора неудобен извод, че Бог е имал съпруга“.Теорията й е базирана на древни текстове, амулети и фигури, открити предимно при археологически разкопки в древния ханаански крайбрежен град Угарит, намиращ се в сегашна Сирия. Всички тези артефакти разкриват, че в онези времена Ашерах е била смятана за могъща богиня на плодородието.Археологически разкопки

ПОТВЪРЖДАВАТ БИБЛЕЙСКИ ЦИТАТИ

Връзката на Ашерах с Яхве по думите на Ставракопулу е упомената и в самата Библия, и в надписи от VIII в. върху глинени плочки, намерени в Синайската пустиня на място, наречено Кунтилет Аджруд. Въпросният надпис е „молба за благословия,“ разкрива тя.“Решаващият факт е, че благословията се иска от „Яхве и неговата Ашерах.“ Това са доказателства, че в представите на тогавашните жители на тези територии Яхве и Ашерах са били приемани като божествена двойка. Открити са още няколко подобни надписи след този момент, като всички те затвърждават тезата, че библейският Бог някога е имал съпруга.“Също така значимо според констатациите на Ставракопулу е „признанието в Библията, че на богиня Ашерах е била отдавана почит в храма на Яхве в Йерусалим. В Книгата на царете се твърди, че статуя на Ашерах се е намирала в храма и че жените прислужнички в храма са тъкали ритуални облекла от плат за нея.

„Мъжете редактори на Библията са я ПРЕВЪРНАЛИ В „СВЕЩЕНО ДЪРВО“

Дж. Едуард Райт, председател на Аризонския център за юдейски изследвания и института за археологически проучвания „Олбрайт“, коментира, че е истина, че няколко еврейски надписи говорят за „Яхве и неговата Ашерах.“ Според него „Ашерах не е била напълно премахната от Библията от цензуриралите я впоследствие мъже. В някои от книгите остават следи от нейното присъствие – и на база тези следи, археологически доказателства и упоменаванията й в текстове от страни, съседни с Израел и Юдея, можем да възстановим частично ролята й в религиите на Южния Левант.“Ашерах – известна в древния Близък изток с различни други имена като Астарта и Ищар – е била „важно божество, което е било смятано както за могъщо, така и за грижовно,“ допълва Райт. „Много английски преводи предпочитат да заместват упоменаванията на „Ашерах” със „свещено дърво”. Това изглежда донякъде се дължи на съвременно желание, очевидно вдъхновено от библейските описания, Ашерах да бъде скрита отново от хората.

„ЯХВЕ Е ОБЯВЕН ЗА „ЕДИНСТВЕН“ БОГ едва 500 години преди Христа.

На подобно мнение е и Арън Броуди, директор на музея по библейска археология „Баде“ и доцент по археология и религия в теологическия институт „Пасифик“: „Упоменаванията на богиня Ашерах в еврейската библия (Стария завет) са редки и като цяло са старателно редактирани от древните автори, които са обобщавали текстовете“. Дори се твърди, че Ашерах – под формата на символ на дърво – е била „насичана и изгаряна пред Храма по решения на определени управници, които са се опитвали да „пречистят“ религиозния култ и да се концентрират върху почитането на един-единствен мъжки бог – Яхве“, добавя той. Древните израилтяни са били политеисти и са се покланяли на много богове, заявява Броуди, „като само малка част от тях са били поклонници на Яхве преди историческите събития от 586 пр. н.е.“ През тази година елитна общност от Юдея е била изпратена в изгнание във Вавилон и храмът в Йерусалим е бил разрушен. Това според Броуди е довело до „по-универсално възприятие за стриктен монотеизъм: един Бог не само за Юдея, но и за всички народи.“

Програма в гр. Кърджали август 18, 2011

Програма в гр. Раковски

При издигане на Кундалини се усеща охлаждане август 16, 2011

Това твърди Шри Джанешвар в своя коментар към Гита:
The fiery venom which comes out cools internally the body…
http://www.bvbpune.org/chap06.html

Ако практикувате правилна медитация в тялото трябва да усещате хлад.

Който търси извън себе си, сънува… август 14, 2011

Предстоящи семинари в гр. Попово и гр. Павликени август 12, 2011

Семинарите ще се състоят
на 13.08.2011 г. от 14 часа
в гр. Попово
в читалище “ Св.Св. Кирил и Методий 1882 „

и

на 14.08.2011г. от 10 часа
в Павликени
в читалище “ Братство 1884 „

Еволюция на Съзнанието (HD) август 11, 2011

Преди 16,4 милиарда години започва всичко, което днес познаваме. Съществуват девет еволюционни цикъла, които определят хода на нашето съзнание. Сега сме на прага на последния. Епохата на хомо сапиенс завърши. Това, което ни очаква в края на 2012 година не е края на света, то е нещо много по-добро. Този разказ е за света, в който живеем и за нашите взаимоотношения със самите нас, с хората около нас, с природата и с Вселената като цяло. Той ни кара да прозрем истината, че ние самите тези, които определят хода на събитията. А в действителност знаем твърде малко за всичко това.

Сърцето контролира мозъка, а не обратно… август 5, 2011

НЕВИДИМОТО НА КАНТАР
Още през 1915 година американският лекар Мак Дугал се опитал да определи теглото на „това неизвестно, което наричат душа“. Той искал да хване колебанията в тежестта на човека в момента на смъртта му. Оказало се, че когато се прекратявала жизнената дейност на човешкия мозък, тялото ставало по-леко с 22.4 грама. Това, според учения, е теглото на човещката душа.
В началото на ХХI век, доктора на естествените науки Еугенюс Кугис от Института за полупроводници при Академията на науките в Литва отново се върнал към този стар опит, използвайки при експериментите си по-прецизна техника. Той установил, че в момента на смъртта човек губи от 2.5 до 6.5 грама от теглото си.

Къде се намира тази абстрактна материя, която има свое тегло? Според думите на съвременния учен, лекарят-психиатър от болницата „Синай“ в Детройт Пол Пирсел, душата на се намира в сърцето на човека. Този извод той прави, изследвайки над 200 пациента, на които им е присадено сърце. Резултатите от своите изследвания той публикува в своята книга „Кодът на сърцето“.

-Доказателство за това, че в клетките на сърцето е програмирана личността, че именно сърцето контролира мозъка, а не обратно, служат операциите по трансплантации, при които „клетъчната памет“ преминава от умрелия към живия,- обяснява доктор Пирсъл.
Ученият може би е прав. Не случайно ние назоваваме бездушния човек безсърдечен.

ЦИТАТ
Неврофизиологът Наталия Бехтерева:
„През целият си живот съм изучавала мозъка на човека…Общият извод от нашите материали е: някакъв процент от хората продължават да съществуват в друга форма, във вид на нещо, отделящо се от тялото, на което не мога да дам друго определение, освен „душа“.Действително, в организма има нещо, което може да се отдели от него и даже да преживее самият човек“

http://www.kadedaucha.com/?id=1314&aid=6185