Петнайсетгодишната американка Стеф расте на село и майка й я смята за „дете-индиго“. На въпроса в училище как децата си представят небесата, тя отговорила на майка си:
„Небето е друго име за мястото, което идва след Тук, но самата дума е ограничена.“
А после обяснила: „Бог не е приключил с творчеството – нали вселената се променя. Той създава хората и нещата така, че те да се учат да го обичат.“
За предсказанията Стеф смята, че: „Бог не знае какво ще направим. Той те е направил според любовта и знанието си. Ти трябва да постъпиш така, както смяташ за правилно. Ти имаш съдба, но искаш ли я? Ако удариш някого, Бог не решава вместо теб, изборът си е твой. Той има една идея – създал е хората и сега те се опитват да я разберат. Сега аз съм идеята и аз съм човекът. Ние двете (майка и дъщеря) сме част от Бога и творението. Аз съм Богът и творението. „
Маркос, големият брат на Флавио, още тригодишен описва божественото пред майка си: „Някой път знам какво мислиш и повече какво чувстваш. Мамо, знаеш ли, когато Бог ме направи на небето, ми каза: „Ще ме помниш, а аз ще помня как се смееш.“ И аз си го спомням. Знам как изглежда къщата му. Знам, че идваме от неговата къща, и като умрем, ще се върнем при него…
Той ми каза и други неща, но ги забравих; спомням си ги само когато сънувам. Мога да виждам със затворени очи. Виждам го, той няма тяло, няма уста, но говори. Той е във всички неща – в храната и във въздуха. Той живее в хората, също и в крадците, въ-преки че са лоши. Те са лоши, защото не знаят, че той е при тях, не го усещат. И в животните има Бог.“
А брат му Флавио на шест години казва следното: „Много животи накрая се събират в един: животът на хората.
Бог няма време; той е навън. Във времето всичко започва и някога свършва. То е тук, някой се ражда, живее и умира, за да мине през него.
Бог е, но и не е процес. Той е това, което ни кара да живеем…
За какво ни е църква, когато всеки чува Бог в душата си.„
